Музика за сърцето

Илюстрация на Илиан Илиев

Фактът, че музиката може да бъде терапевтична, надали е някаква новина. Това, обаче, което би било новина съвсем заслужено, е когато млади хора намират своята мисия в това да помагат на другите чрез музика. Запознайте с Яна Дойнова: учител по арфа на деца с увреждания.

Разкажете ни малко повече за себе си. Как решихте да се занимавате с арфа?

Oще с влизането в детската градина помолих родителите си да ме запишат на пиано. Те бяха много стриктни, поради желанието да ме научат на нужната дисциплина, за да успея: затова всеки ден свирех по няколко часа. Докато учех в 17 СОУ „Дамян Груев“, пеех и в хор „Бодра смяна“. Години след като напуснах първото си училище, за да отида в музикалното, се върнах в него, за да запозная децата с арфата. Първата ми класна, госпожа Панева, с голямо умиление разказа пред малките как съм била вечно ангажирана и как благодарение на това съм успяла. Тя винаги беше много толерантна към мен, що се отнасяше до домашни и уроци, за което ще ѝ бъда вечно признателна.

С влизането в музикалното училище започнах да свиря на арфа. Любов от пръв поглед! Но и много тежък пубертет: бях ужасно палава, буйна и емоционална. Правех беля след беля и късах нервите на учителката ми по арфа – госпожа Кохар Андонян. Не свирех, пропусках уроци, не показвах никаква благодарност за цялата работа, която провеждаше с мен, и в един момент просто изгубих доверието ѝ. Самата аз развалих връзката учител-ученик така, че после ме беше срам да ходя.

В 10-и клас се запознах с госпожа Весела Желева. Никога няма да забравя първия урок с нея. Влязох в дома ѝ, отново с арогантно и неприемливо поведение (само да можех да се видя отстрани), седнах на един диван и започнах да разказвам с гордост за всичките си “бели”. Госпожата ме изслуша, изключително търпеливо. После започнах да свиря и прекарах един страхотен урок — от онзи момент и досега, тя е моят преподавател за вечни времена. Чувствам я като истински приятел, дори роднина, и като една от най-големите опори в живота ми.

На по-късен етап, след като отхвърлих идеята да уча в чужбина (не мислех, че мога да се доверя на друг учител), влязох в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“ с преподавател именно г-жа Желева. Това бяха едни пет прекрасни години, в която усещах пълна подкрепа за всяко свое начинание, и които ми дадоха много. Научих точно това, от което имах нужда.

Кога се почувствахте привлечена към каузи и доброволчество?

Oще от съвсем малка. Приятелите ми сигурно помнят, че все исках да помагам: на хора, на животни. Гледайки назад, някои ситуации са граничели с лудост — прибирала съм пияни хора в домовете им, прекарвала съм време с бездомни, за да разбера как мога да им помогна. Истината е, че не помня някога да съм била друга.

Помните ли първата си кауза?

Да, ясно като бял ден. На 16 години участвах като доброволец към Български съюз на трансплантираните. Бях на коледното им парти и забавлявах децата. Там се запознах с едно дете, чието име ще запазя в тайна, от уважение към паметта ѝ. Тя беше много различна физически и ѝ беше трудно да се отпусне и да играе. По някакъв начин успях да успях да ѝ помогна да го направи, и когато стана време за тръгване, получих прегръдка. Чак на излизане научих какви са прогнозите за нея: не исках и не можех да повярвам. Тогава осъзнах колко егоистично живея със своите проблеми от рода на “не ме пускат на купон”. От този момент нататък знаех, че в мен нещо се е отключило.

Как решихте да направите благотворителността постоянна част от ежедневието си? Лесно ли един млад човек взима подобна зряло решение?

Не се смятам за зряла и вярвам, че именно затова с децата се разбираме чудесно. Чисто организационно, да обикалям различни места беше трудно. В доста случаи не посрещаха с отворени обятия намерението ми да изнеса мини концерт или да дам инструмента на хората, за да опитат да свирят. Затова и това се случваше доста рядко, а аз исках повече и повече. Бях ходила на интервю за ментор на дете в неравностойно положение, но поради невръстните си 19 години, не бях одобрена. Чак на 20 запознах да се занимавам с “моите” деца.

Разкажете ни повече за идеята си и за същинската работа с децата.

В началото имах много притеснения, не знаех достатъчно за различните увреждания и болести, чудех се и дали децата и родителите им ще ме харесат. Но много хора ми помогнаха с насоки и съвети, а и за мой огромен късмет, родителите на дечицата бяха много търпеливи. В началото на всеки от тях се обяснявах буквално като ученичка: “Вижте, нямам опит, но имам желание!” През годините станах по-уверена и разбрах, че търпението е основен фактор.

Какво не знаем за децата със специални нужди и техните родители?

Не мога да сложа всички под общ знаменател. Ако мога да обобщя: децата са добри и чисти. Те няма да те излъжат или нагрубят. Родителите им са най-обичащите хора и им дават пълното си внимание и то постоянно: по начин, различен от на другите. Имат умението да се радват на малките неща, които ние сме забравили да виждаме в ежедневието си. На тях им е трудно с обществото, със системата, с всичко. Но когато виждат усмивките на своите деца, имат силата да се борят с всичко и всекиго.

Как реагираха родителите Ви на това решение?

Така беше и с родителите им: споделих им чак на втората година, когато вече усещах, че имам успех в работата с децата. Не мога да кажа, че се учудиха, защото все пак ме познават и знаят колко важни са каузите за мен.

Смятате ли, че за Вашето поколение е много по-естествено да бъде социално отговорно и мислещо за бъдещето?

В моето обкръжение няма много социално ангажирани хора, но пък винаги са ме подкрепяли в моите каузи. А хората, с които се срещам покрай работата си, са именно такива: осъзнаващи, че именно ние градим света, в който ще живеят някой ден нашите деца. Надявам се повече хора да се замислят над това, че добротата в един момент ще бъде много по-важна за света от индивидуалното кариерно развитие.

Определяте живота си като шарен: през деня работите в частно училище, вечер давате уроци, често имате концерт, записи или турне. Остава ли ви време за самата Вас?

Не се уморявам. Или много рядко, когато е свързано с болест: но тогава пак не спирам. Истинската ми почивка е през август, когато не пипвам наистина нищичко. Гледам морето, виждам се с приятели (за които все не ми остава време) и събирам сили за през годината. Но

Децата и музиката ме зареждат много. Тежи ми тогава, когато близките ми ми кажат, че им липсвам и ме молят да намеря време за тях. Тогава, когато разбера, че отсъствам от живота им, ме боли. Но знаят, че имат ли нужда от мен, аз ще се отзова.

Какво следва?

За мен предстои още много, но нямам идея какво. Колкото до света – с общи усилия ще го направим еднo много хубаво място.

Публикувано 22.11.2018