Мотивът се повтаря

Илюстрация на Том Мариниак

Том Мариниак е артист, съдбата на чиито творби е да красят стени, при това буквално. Той прави дизайн на тапети, използвайки гравюра на дърво — печатна техника толкова интересна, колкото и самите негови идеи. Тук той ни доказва, че произведенията на изкуството лесно могат да бъдат и утилитарни, и заслужаващи своето място в галерия.

Разкажете ни малко повече за себе си.

Казвам се Том Мариниак, артист, 28-годишен, живея и работя в Лондон. Тук съм от три години, преди това бях в Ню Йорк, а още по-преди учех изящни изкуства в унивеситета в Бат. Занимавам се с печат, и по-специално: с принтове и тапети, печатани чрез гравюра на дърво.

Как научихте за техниката “гравюра на дърво”?

Когато бях в университета, както повечето хора, учещи изкуство, исках да открия това, което най-много ми импонира. Пробвах да рисувам, да правя видео, какво ли не. Но всеки ден минавах покрай стаята за печат и тя все стоеше празна. Eдин ден просто влязох вътре и започнах да гравирам нещо. Беше приятно, но пък доста времеемко, а на мен ми трябваше нещо по-бързо и с мигновен резултат. На стената висяха няколко принта, направени с гравюра на дърво, за които започнах да задавам въпроси на асистентите, а те ми обясниха какво представлява самата техника. След този ден директно се прибрах вкъщи с един блок дърво и няколко взети на заем длетà. Казаха ми, че мога да използвам каквото и да е дърво, така че просто измъкнах една неравна дъска от контейнера зад университета и си я взех. С нея си направих автопортрет и това беше първият ми такъв принт. От този момент нататък се “закачих”: самият процес, неговата физичност, драматичният начин, по който излиза принтът — те ме привлякоха.

Преведете ни през процеса на печатане.

Процесът започва с едно парче дърво. Хубаво е, когато то е с естествената си структура, защото тя се отразява в печата. После отгоре се рисува желаната картина и се издълбава с длето. Това, което се изрязва, е и това, което се появява в бяло на хартията — казано така, е тъкмо обратното на рисуването. След това се нанася мастило и отгоре се поставя лист хартия, прекарва се през пресата, и оттам излиза огледалният образ на това, което си издълбал. Ето това представлява гравюрата на дърво при печата.

Колкото до тапетите — там подхождам по два начина. Или правя самостоятелни изображения за обложки на албуми или корици на книги, или правя същински тапети. Захванах се с това, защото печатът като техника е такава, при която колкото и пъти да отпечаташ нещо, то излиза що-годе едно и също. Той все пак е произлязъл от нуждата на хората да имат лесен достъп до изображения. При рисуването можеш да имаш само една бройка. А дървото за печат се износва с времето, като тук интересното е това, че правейки серия от принтове, просто се замисляш как биха могли да се комбинират заедно. Това съвсем естествено води до правенето на десени и повтарянето на изображения.

Какво вдъхновява дизайните Ви?

В университета не правех тапети, а просто много експериментирах с гравюрата на дърво. А тя произвежда изключително силни образи, предимно черно-бели, така че има много светлина и много тъмнина. Когато се преместих в Лондон и заживях в Сохо, работех нощем в един бар-книжарница, The Society Club, и след като ми приключеше смяната, много обичах да се разхождам из Сохо. Този район е характерен с една особена черно-бяла картинност. Така че именно това е вдъхновениието ми през последните години, както и много черно-бяла фотография.

Наскоро направих една серия, използвайки снимки от Харолд Чапман: фотограф, основно снимал бийт-поколението през 50-те в Париж. Тези снимки, с контрастиращите си черно и бяло, много добре се трансферират при моята техника на печат. Причината за това е в техния драматизъм. Така че и това ме вдъхновява, както и всички субкултури и нещата, които се случват зад затворени врати.

Същестува ли мотив, който се повтаря във Вашата работа, независимо дали буквално или преносно?

Бих казал, че сексът често се появява като тема. Ето тук мога да вметна, че се усеща влияението на Сохо — исторически, това е мястото където хората са отивали, за да търсят секс или неща, които в едно възпитано общество не е трябвало да се правят публично. Когато работиш в бар, научаваш доста тайни. А когато е намесен и алкохол, хората съвсем започват да се доверяват. Така съвсем естествено виждаш тъмната страна на човешката психика, а това е доста интересно. Именно това, до голяма степен, искам да правя с работата си.

Да бъдат елегантни, но едновременно с това да има и нещо по-скрито.

Ако съществува общ мотив, това е нашата животинска страна. Но се опитвам да я прикрия с различни фасади. Наскоро направих една серия с домакински мотиви, но в тези натюрморти на битовизма се долавят и други неща, друг наратив, невидим веднага — граната, скрита сред храната, или кондом в мивката в банята. Винаги се старая да създавам образи, за които хората да кажат “Много ми харесва”, но зад които има скрит смисъл: така те трябва да свържат точките, независимо дали осъзнато или не.

Какво търсят хората, когато купуват изкуство?

Мисля, че зависи от това какъв човек си и с какъв бюджет разполагаш. Ако трябва да бъда циничен, скоро посетих изложението Frieze Art Fair и това, което видях, беше просто ИКЕА за богати. Toзи тип хора често купуват произведения на изкуството, за да ги закачат в подземия и да чакат стойността им да нарастне. Или просто нещо, което да отива на интериора им. Колкото до хората, които купуват от мен: те просто чувстват как нещо в моите работи им приляга. Не толкова тапетите, колкото принтовете. Често казват “О, това ми напомня на мен” или “О, това ми напомня на съпруга ми” — нещо, което им е въздействало на сантиментално и лично ниво.

Tова, което правите, е едновременно утилитарно и артистично. Смятате ли, че изкуството, създадено не с цел да бъде единствено такова, има своето място в галерия?

Да, мисля, че има. Но това е нещо индивидуално. От една страна, правенето на принтове не е съвсем модерно — хората харесват мисълта за това, че притежават нещо, което е уникално. И напълно ги разбирам,

Признават ли си или не, това е именно така. В този смисъл, принтовете не носят това, защото много хора могат да ги притежават. Но аз се опитвам да премина отвъд това, защото толкова много харесвам печата като техника, че вярвам дълбоко в неговата стойност и способността да произведе нещо уникално.

А приновете, особено когато са правени на ръка, са наистина уникални — или плàката ще се измести леко, или цветът няма да излезе такъв, какъвто си го заложил. Така че, ако гледаш внимателно, всеки един принт е различен. Харесва ми идеята, че

Говорейки специално за Вашата техника на печат, бихте ли казали, че образованието в сферата на изкуството е задължително, за да се овладее тя?

Наистина е изумително как в художествените академии не осъзнаваш колко ценно е времето ти. Парадоксално е, но мога да го отбележа само постфактум — както ме с повечето неща. Хубавото е, че имаш времето и средствата да се концентрираш върху нещата, които наистина искаш да правиш. Освен това си в обстановка, където твоите връстници правят същото. След като завършиш, именно това е трудното — тази общност от хора, с които мога да говоря активно за работата си, изчезва. Но — да, подобно образование е важно, защото имаш ментори, които ти обясняват процесите, имаш достъп до всякакви изразни средства. Смятам, че ако има възможност, всеки трябва да учи, ако е сериозен в амбициите си да се занимава с изкуство.

Какво считате за Вашия т.нар. пробив?

Когато завърших, се върнах у дома и започнах да правя скици за един човек, който се занимаваше с архитектура. След това заминах за Ню Йорк, за да работя в галерия. По това време вече знаех, че не искам да работя за някой друг, а за себе си, но имаше още доста път да извървяване. Исках първо да навляза в света на изкуството и да видя как работи той. Докато бях в тази галерия осъзнах, че

Оттук-нататък започнах се замислям как мога да се занимавам с печатане — нещото, което обичам — но и все пак да печеля нещо от това. Колебаех се между тапети или различни десени. Общо взето,

След това се върнах в Лондон и там прекарах две седмици на ужасна работа в един ресторант, през които си мислех как трябва да започна да правя нещо за самия себе си. Така разработих серия от от дизайни за тапети, които разнасях навсякъде в една папка. Малко беше странно как просто ги показвах на хората, но именно в този ресторант в Сохо се случи така, че собственичката — Бабет — ми каза “Страхотни са, искам да сложиш тапет.” Така започна всичко.

После Марк Хикс ми поръча да изработя тапети за баните на HIX Bankside. За мен това беше нещо като пробив, защото освен че е страхотен ресторантьор, той е и много навътре в арт средите. Един вид, той е нещо като главният готвач на модерните британски артисти: приятел е с Tracey Emin, познава Damien Hirst, Mat Collishaw. Фактът, че той пожела мои работи да стоят редом с техните на обществено място, е страхотен за мен, а и след себе си донесе други подобни поръчки. Много хора бяха шокирани от принта “Grecian Porn” в ресторанта на Марк, но наличието на каквато и да е реакция е чудесно. Мисля, че най-добрият цитат идва от една дама: “Този тапет е толкова странен. Лондон е тотално извартен”.

Правите тапети за клиенти от най-различно естество. Как измисляте дизайна?

Обичам сътрудничеството и смятам, че е важна част от практиката ми.

Процесът по измисляне на дизайн винаги е интересен, независимо дали си колаборирам с клиент за дизайн на корица, за тапет или за плакат. Ако правя обложка на албум, например, задължително си говоря с музиканите, слушам музиката им, опознавам тях и вкусовете им — така започвам да рисувам. Самото рисуване продължава, да кажем, няколко седмици, докато се спрем на вариант, който всички харесваме, а след това го пренасям в принт.

Колкото до тапетите по поръчка: хората често искат нещо, което приемат лично и импонира на живота им. Но и тук съществува лека борба, тъй като аз искам да създавам красиви и елегантни образи, които са в хармония един с друг, но понякога клиентът иска нещо, което се разминава с това, или пък резултатът му изглежда “суров”. Така че всичко опира до преговори.

На кое публично място искате да видите своя работа?

Много ми се ще да видя нещо свое, особено “Grecian Porn”, в тоалетните на British Museum. Реално, идеално би си отивало с много от гръцките или римски артефакти. Доста хора повдигат вежда по адрес на това конкретно произведение, затова мисля, че мястото му там неминуемо би довело до въпроса кое считаме за високо изкуство и кое не. Дали съвременното е по-смело от древното? Бих искал да видя реакциите на хората, защото смятам, че тези реакции биха били различни ако това, което виждат, е зад стъкло, а не на стена — дори да става дума за едно и също произведение.

Какво следва?

В момента работя над серия дизайни на тема Сохо. То се завръща при мен дори сега, когато вече не работя в бар там. Има важна роля в изграждането ми през последните години, така че наистина исках да започна тази серия. Надявам се до 2018-та всичко ще е абсолютно готово.

Публикувано 20.11.2017