В свои води

Илюстрация на Евгения Николова

Интересният професионален и житейски път на Мишел Гаян започва в училище по изкуства и продължава в открито море, довеждайки я до строителните площадки на Сиатъл. Тя споделя как се свиква с постоянното клатене на вълните, както и с това да не виждаш суша с дни.

Разкажете ни за детството и образованието си.

Израснах в малък град в Уайоминг, един от най-слабо населените щати. По средата на нищото, един вид. Като каубойски филм, в който виждаш единствено веещи се в полето бурени: докъдето ти стига погледът, без планини или хълмове. Това е едно сигурно място, но там трябва сам да си създадеш среда.

Колкото до мен, спалнята ми гледаше на запад, така че можех да се наслаждавам на най-впечатляващите залези в живота си. Тъй като бяхме доста над морското равнище, нямаше почти никаква облачна покривка и слънцето залязваше в ярко червено и оранжево. Почти невидими облаци създаваха картини в небето. Седях на прозореца си, гледах залеза и мечтаех за морето. Бях виждала океана само веднъж, докато бях във ваканция, но още от дете имах силен интерес към ветроходните кораби. Имах и малка колекция.

Превъртам напред — бях на петнайсет и семейството ми се премести на Западния бряг, в щата Вашингтон. Живеехме в малко сиатълско предградие, но аз мен ме влечеше към по-централната част. Завърших гимназия през юни и в началото на юли вече бях в първия си собствен апартамент в Сиатъл, градът. Оттогава живея там. Обичам Сиатъл и мисля, че е един от най-красивите градове на света.

На първата година от следването си получих стипендия за изкуства. Беше специализирана програма за графичен дизайн и изкуство на рекламата, и рядко взимаха хора направо от гимназията. Tрябваше да се изправя пред няколко комисии и да ги убедя, че съм сериозна. А аз бях сериозна. Последната си гимназиална година стажувах в една от най-добрите рекламни агенции, която ми помогна да спечеля мястото. Буквално ядях, пиех и живеех за изкуството. Интернализирах всяка емоция, която изпитвах, изразявайки я на платното. Бях направила около 44 произведения само в тази последна година. Беше изтощително и нямах социален живот. Просто изразявах всичко с рисуване.

Завършвайки училище по изкуства, как решихте да се качите на риболовен кораб?

Следването в подобно учебно заведение не е евтино. Всъщност, даже е по-скъпо от което и да е друго. Беше доста трудно да работя и уча едновременно. След първия семестър се наложи да се върна обратно в дома на родителите си.

Трябваше ми занимание за през лятото и видях обява за работа в Аляска — на лодка. Просто ме осени — мога да работя на лодка?! Винаги съм си представяла както би било усещането, затова се възползвах от възможността. Нямах представа какво мога да очаквам и страшно се вълнувах. Кацнах в Дъч Харбър, Аляска — на малка лента земя до огромна планина с вода отстрани. Инструктират те да залегнеш и когато колесниците докоснат земята, удрят спирачките. Щом кацнеш, следват бурни аплодисменти. След това взех такси към общежитието. По пътя видях как едно момче налива газ от варел във вана си — това представляваше тяхната бензиностанция. Стори ми се толкова примитивно… Прекарах следващите няколко дни там, а след това пристигна корабът.

Kaкто сме виждали в риалити предаванията, опасните ситуации не са рядкост на корабите. Били ли сте в такива?

Да. Риболовът е много опасна професия. Не можеш да предвидиш природата и

Беше по време на втория ми договор — май бяха около 19 или 20-годишна — и се движехме от Дъч Харбър към Кодиак, Аляска. Ако го гледаш на картата, изглежда много близо, но реално отнема дни. Заливът там е огромен, а Алеутските острови, където се намира Дъч Харбър, са много нагоре, така че това e едно седемдневно пътешествие без спирка. Когато се движиш на пара, корабът плава твърде бързо за риболов, така че през това време не се работеше. Времето беше нормално — имаше малко вълнение, но нищо особено. Капитанът се намирал в кабината си и слушал всички радиоканали, когато пристигнал сигнал за авария: женски глас, който обаче прекъсвaл, така че той успял да чуе само половината координати. Веднага се обърнал към другите, които слушали, но и от товарния кораб, и от буксира отговорили, че са доловили само части от сигнала, който трябва да посочи локация. Събудиха ни и ни казаха, че в района е потънал кораб, така че всеки от нас трябваше да се оглежда за останки, спасителни лодки, хора, и да извика, ако забележи нещо. Видяхме и самия потънал кораб — само носът му се подаваше над водата, изглеждаше като огромен триъгълник. Край нас плаваше една алуминиева преобърната лодка, която оставихме да премине. След това някой забеляза нещо, което изглеждаше като спасителна жилетка, така че спуснахме лодка и отидохме да извадим човека. Оказа се младо момиче, може би на моята възраст. Не оживя. Беше сиво-бяла, със сини устни и широко отворени очи, а под жилетката носеше същите жълти дрехи за дъжд, каквито и ние. Изглеждаше като една от нас. В джоба й имаше хартиено листче, на което пишеше името й, името на кораба, както и 1500 долара в брой. Трите капитана установиха, имайки предвид размера на подаващия се нос на кораба, че това е просто малка лодка с двама души на борда, които са случили на много силен вятър, опитвайки се да преминат между двата острова. В края на краищата, пренесохме тялото й до болницата в Кодиак, което си е еднодневно пътуване.

Toва беше дълга история, но има и по-кратка, която включва пътуване до Русия през ноември 92-ра. Бяхме сключили сделка с руснаците, позволяваща ни да ловим риба в техни води. Щом напуснахме Дъч Харбър, плавахме с дни на запад, докато не попаднахме на огромна буря. Корабът, на който се намирах, беше на няколко етажа и дълъг около трийсет метра, така че размерът му никак не беше скромен, а бурите в Берингово море преборват дори големите плавателни съдове. Капитаните ги направляват така, че да се спускат нагоре-надолу измежду вълните под определeн ъгъл. Aко си настрани, вълните просто ще те преобърнат, а ако си напред, те блъскат така, че те вдигат във въздуха и те въртят като играчка.

Трябваше да спим с крака и ръце изправени отстрани на тялото. Без значение колко завързвахме книгите и филмите си, винаги се озоваваха на пода. В крайна сметка, руската буря продължи седем дни. В един момент просто ти омръзва. Сякаш си в лунапарк през цялото време. Имам видео от това как играем карти в коридора, седим с кръстосани крака, някой поставя карта на пода, след което се хлъзгаме около метър и половина надолу, слагаме нова карта, хлъзгаме се обратно. Забавно е за гледане, защото бяхме толкова свикнали с това клатене, че в един момент не ни правеше никакво впечатление.

Как протича един обикновен ден на кораб? Вероятно никога не спира да се клати.

Едно типично плаване започва от Дъч Харбър, където се зареждат гориво, провизии, резервни части, поправят се някакви щети, ако ги има, и т.н. Всичко това отнема около два дни. След се потегля към мястото за риболов, което винаги варира според самото движение на рибата. Опитните капитани винаги са наясно с добрите места, в зависимост от това кое време на годината е. Обикновено ловяхме треска, която се движи на огромни пасажи, така че не беше необичайно да се видят десет риболовни кораба на едно и също място.

Станах техник по контрол на качеството сравнително млада, така че в това се състоеше и по-голямата част oт кариерата ми. Работех на смени от по дванадесет часа, като поради позицията си можех да избирам в кой точно отрязък от деня да бъде това. Обичах да работя от два следобед до два през нощта, тъй като това беше в най-голям синхрон с биологичния ми часовник. Самият екип работеше по шестнадесет часа на ден, а почиваше осем.

Хващаме торби с риба от по шейсет тона, разделяхме ги във варели, а след това се слагаха в машина, която поема по 120 риби на минута и вади по две филета от всяка, без кожа. Веднъж щом фризерът (който събира 500 тона) се напълнеше, потегляхме обратно към пристанището, разтоварвахме рибата и после всичко започваше отначало. Всичко това отнемаше около две седмици.

Моята работа се състоеше в това да обучавам инспекторите и да правя непрестанни проверки на машините и на самите инспектори. На всеки шест часа ценовият код се сменяше, така че ако изпитвахме някакви затруднения за дълъг период от време, просто поставях целия улов в по-ниска категория качество, за да се продаде на друга цена. Доста лесно занимание.

На самите кораби винаги имаше много добри готвачи и се хранехме на всеки шест часа, което създаваше усещане за уют. Освен това имаше кой да се грижи и за прането ни. Повечето от нас си носеха телевизори и страшно много книги и филми. Играехме карти видео игри, гледахме филми или просто си приказвахме. Предполагам, че това е усещането да живееш в общежитие. И тъй като прекарвахме заедно по три месеца, накрая се чувствахме като семейство. Обикновено беше толкова студено, че освен палубния екипаж, никой друг не излизаше навън. В стаите си имахме прозорци, така че все пак гледахме какво се случва, или пък отивахме в кабината на капитана — тя е цялата остъклена, но накъдето и да се обърнеш, виждаш единствено вода.

Kaк се свиква с това да не виждаш суша толкова дълго време?

Това никога не ме е притеснявало. Океанът е хипнотизиращ, гледането на вълни с часове много успокоява. Толкова бях възхитена от факта, че съм на кораб, че морската болест не е била проблем за мен. Честно казано, дори нямах представа, че хората страдат от нея — така че и аз не страдах от нея. И досега смятам, че това по-скоро е в главата, (освен на малките лодки) а не нещо реално. Аз започнах като най-обикновен работник, но за мен беше най-страхотното преживяване, което съм имала. Имах възможността да работя с хора от цял свят.

Сега се занимавате със строителство: как се случи така и какво точно правите?

Просто започнах да остарявам и да искам цветя и домашно животно, така че напуснах риболовната индустрия. Със съпруга ми, когото срещнах на кораб, решихме, че трябва да си купим къща. Не можехме да си позволим нищо в района, в който бяхме под наем, затова отидохме малко по на юг — все пак не извън града — и намерихме къща, която беше за ремонт.

Кухнята се нуждаеше от малко промяна, но само за една врата ни искаха 150 долара. Така че аз разучих как точно бихме могли да се справим сами и разбрах, че реално ще струва съвсем малка част от това, което бихме дали иначе. Купихме си всякакви инструменти и започнахме сами да правим шкафовете. Логично, стигна се до това някой да ме информира за курс по дърводелство. Мислех, че това просто ще помогне за домашните ми проекти, а то се превърна в кариера.

Самото обучение продължи пет години, завърших го през 2013-та. Отне ми по-дълго, тъй като специализирах единствено довършителна работа. Работя предимно по луксозни апартаменти, училища, а напоследък и по доста офиси на Amazon. Много обичам това, което правя. Не само, че е предизвикателство, но и ми позволява да се изразявам творчески.

Някога усещала ли сте различно отношение, само защото сте жена?

Що се отнася до работата — не, мъжете се грижат за мен. Никога не съм се чувствала дискриминирана в това отношение. Колкото до дърводелците — всички работим толкова близо един до друг, че се чувстваме като семейство. Притичат ми се на помощ дори и когато няма нужда. Просто всички сме приятели, сякаш са ми братя. Мисля, че и те биха казали нещо подобно за мен. Обичам колегите си мъже и смятам, че и те харесват работата с мен. От кой друг биха могли да поискат женски съвет?

И досега сферите, в които сте работили, са заети по-скоро от мъже. И все пак, навлизат ли все повече жени в тях?

Когато работех в риболовната индустрия, най-големият екип, в който съм била, се състоеше от сто души — единадесет от тях жени, като това беше рекорд. Повечето пъти екипът, който се грижи за хигиената на кораба, е съставен предимно от жени. Понякога готвачите също бяха жени, което е общо четирима души. Също така, имах асистентка. Но като цяло е рядкост да срещнеш жена на кораб.

Колкото до съюза на дърводелците — наистина се опитват да наемат повече жени. Имат специализирани изложения, както и различни организации, целящи се да ни привлекат в бранша. Отначало бях единствената в сегашната ми компания, където работя от седем години. Самата аз наех две жени за последния си проект, но те не успяха да се справят. Трябваше да освободя и няколко мъже, които не си вършеха работата, така че нищо не е на полова основа. Мисля, че

Всеки мъж смята, че може да ползва чук, дори и когато не умее, така че малкото жени, които съм виждала през годините, са били наистина много добри.

Има доста жени, работещи като електротехници — лесно се забелязват, тъй като по цял ден пипат кабели, но изобщо не се цапaт, всички имат дълги лакирани нокти и дънки с брокат. Те са най-женствените момичета на обекта. Има и доста работнички, които почистват. Но, общо взето, количеството жени се е увеличило двойно, в сравнение с това от 2007-ма, когато започнах.

Какво обичате да правите в свободното си време?

Когато работя, нямам много такова, така че просто си почивам, ако съм свободна: пия бира, гледам филми — обикновени неща. Винаги правя някакви домашни реконструкции. Преди се отнасях към тях доста ентусиазирано, но сега давам по-бавно и работя по не повече от няколко часа дневно. Последно ремонтирах спалнята ни — боядисване, нов под и т.н. Освен това превърнах старата табла за легло в бюро, използвайки тръби — получи се доста индустриално като стил. Oбичам да правя мебелите си сама, защото мога да ползвам истинско дърво, а и излиза много по-евтино.

Какво следва?

Искам ми се да продължа в съюза на дърводелците. Трябва ми малко повече опит, за да се чувствам комфортно в ръководенето на проекти, но това е естественото развитие. С годините си мисля, че бих желала да бъда или ръководител на довършителната работа, или мениджър, който движи нещата от офис. Но пък ми харесва да бъда на терен — работила съм в офис и това просто ме отегчава. Харесва ми активността и чувството за близост, което се създава на терен. Хората, с които работя, са забавни, смеем се и се шегуваме по цял ден — и това превръща ходенето на работа в удоволствие.

Публикувано 22.02.2016