През oбектива
на aктивиста

Илюстрация на Михаела Ангелова

Като режисьор и активист, Яра Лий отдава живота си на това да докаже, че изкуството е пряк пък към позитивната промяна и че всеки артист може да бъде посредник на социална справедливост. Научете повече за нейните предизвикателства, преживявания и пътувания по света, достойни за филм сами по себе си.

Разкажeте ни за себе си и за това, което Ви вдъхновява.

Аз съм филмов режисьор и активист от Бразилия. Изкуството винаги е заемало голяма част от живота ми. Работя в сферата на културата и изкуството още от 80-те години, когато започнах да организирам Международния филмов фестивал в Сао Пауло, Бразилия. По-късно бях силно въвлечена в музикалната ъндърграунд сцена. Започнах да виждам киното като средство за социална справедливост, когато през 2000-та година пред мен се разкри истинската политическа реалност — станах свидетел как афганистански бежанци от Пешавар, Пакистан, стреляха с калашници и хвърляха камъни по моя снимачен екип, изисквайки истинска промяна и крещейки, че им е писнало от журналисти, фотографи и режисьори. Това, което се случи на 11-и септември, заедно с последиците, също задълбочи моето политизиране, а около 2003 г., след атакуването на Ирак, започнах да ставам по-политически активна. Бях наистина потресена от това, което виждах, и от склонността на човечеството към саморазрушение. Исках да прекарам време в страните, които бяха демонизирани от западните медии. Тогава започнах да се занимавам по-активно с въпросите относно палестинските права, а през 2006 г. се намирах в Либия, когато израелска групировка бомбардира страната. Тези събития допринесоха за това да стана по-политически ангажирана и да започна да правя филми, които обвързват изкуството и културата с въпросите за човешките права.

Дори когато се фокусирах повече върху борбата за мир и справедливост, интересът ми към изкуството не отслабна. Напротив, започнах да документирам различни артисти и тяхната жизненоважна роля в социалните движения срещу войната и несправедливостта. Благодарение на това започнах да виждам изкуството и най-вече киното в нова светлина.

Виждала съм го от първо лице много пъти и в много различни държави.

Как започнахте да се занимавате с кинорежисура? Смятате ли, че киното е средство, чрез което важни теми могат да станат по-достъпни за широката публика?

Мисля, че достъпността и неотложността са едни от предимствата на киното. В днешно време, когато хората не могат да задържат вниманието си задълго, е много трудно да накараш някого да седне и да прочете цяла книга, съдържаща задълбочен анализ. В същото време, въпреки че предизвикателството остава, е много по-лесно да накараш публиката да изгледа филм. Така че филмът дава уникална възможност за общуване с публиката.

Киното е динамично изразно средство — то има визуално, звуково, музикално, интелектуално и емоционално съдържание. Следователно да, мисля, че това е много добър начин да накараш хората да обърнат внимание на теми, които иначе биха сметнали за неинтригуващи, прекалено неясни или натоварващи. Същевременно в много мои филми преминаването от сцена в сцена е по-скоро поетично, отколкото праволинейно. Не се притеснявам да показвам необичайни перспективи, които някои биха сметнали за абстрактни. За мен не е проблем да представям хора, които имат различна гледна точка, или да позволявам на зрителя сам да избере как да възприеме информацията. Понякога и екипът ми ми напомня да опростявам малко нещата. Но режисьорите и артистите, които най-много харесвам, често не са от най-лесните за разбиране. Радвам се, че „Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс съществува.

Налагало Ви се е да живеете сред обществата, които документирате, за да можете истински да разберете техните проблеми. Как местните възприемат Вашите идеи и каузи?

„Само чрез времето се побеждава времето”, както е казал Т.С. Елиът. Някои общности изразяват себе си с готовност, докато други не са склонни да се открият пред външни хора. Някои религии вярват в благоприличието и дори забраняват излагането на показ, както в случая с Пакистан, мюсюлманска държава, в която се гледа с лошо око на това жените да говорят пред камера. Но след като прекарах един месец в планината с носачите, които документирахме там, за мен беше голямо удоволствие да бъда поканена в техните домове след експедицията и да разговарям с жените и дъщерите им пред камера. Мисля, че най-големият ми талант като кинорежисьор е способността ми да говоря много езици, да се чувствам комфортно в различните култури и да се вписвам в тях. След като прекараш известно време с хората и споделиш една трапеза с тях, може да започнете да разговаряте на теми, за които иначе се говори трудно. Но дори и в началото на запознанството си е изумително колко често хората искат да разговарят. През повечето време те се чувстват длъжни да открият сърцата и мислите си. Това е истинска привилегия и благодарение на нея успях да документирам толкова много важни въпроси в толкова много различни държави. Снимала съм филми по целия свят: Буркина Фасо, Палестина, Западна Сахара, Соломоновите острови, Демократична република Конго, Малави и Пакистан, както и други места. Фокусирам се главно върху слабо познати местности, за които повечето хора имат малко или невярна информация.

За мен е истинско удоволствие, когато хората, които участват в моите филми, ми споделят, че гледните им точки са били правилно представени. Изисква се работа, за да се изгради това взаимно доверие.

Можете ли да ни споделите за Ваш филм, повлиял позитивно на някое общество, което е имало спешна нужда от промяна?

Когато разкриваш нещо на света, когато се опитваш да информираш хората и да разшириш познанията им, може и да получиш обратна връзка от зрители, които споделят как си им въздействал. Но като цяло няма как да бъдеш напълно сигурен какъв е истинският ефект, който твоят принос може да има.

От друга страна, покрай снимането на филми понякога се включвам в проекти, които са пряко свързани с активистки кампании, и които са изиграли роля в това как кампаниите са се развили. През май 2010 г. бях на борда на Мави Мармара, кораб от Свободната флота на Газа, който беше нападнат от Израелските сили, докато се опитваше да достави хуманитарни помощи на блокираната ивица Газа. Деветима от пътниците на кораба бяха убити, а впоследствие още един почина от раните си. Моят екип успешно се укри от внезапното нападение и предпази суровия материал на филма, който по-късно излъчихме пред Обединените нации. Това се превърна във важно международно събитие, което насочи вниманието върху незаконната блокада на Газа.

Друг начин, по който се опитваме да постигнем незабавни резултати чрез филмите си, е като ги обвързваме с фондацията ни „Cultures of Resistance Network”. Тя подкрепя артисти и активисти, които работят за разпространението на социалната справедливост и екологията. Един пример за това е моят филм „BURKINABÈ RISING: the art of resistance in Burkina Faso”, който показва креативната и мирна съпротива в Буркина Фасо, обградена от суша страна в Западна Африка. Откакто филмът се реализира през 2018 г., Cultures of Resistance Network спонсорира множество обществени организации и артисти от Буркина Фасо, които работят, за да защитят и разширят човешките права — от правата на жените за икономическа справедливост, до „хранителния суверенитет“.

Наскоро основах Creative Activism Awards — награда, която присъждаме на хора, с които сме работили продължително време при заснемането на филми, а и не само. Наградата осигурява подкрепа, която да подпомогне наградените в проектите им и да ги окуражи да продължават да разпространяват важните си инициативи. Вече сме награждавали хора от страни като Лесото, Малави, Пакистан, Мавритания и Боливия.

Имате ли филм, който е бил отхвърлен по политически причини? Ако да — кога и защо се е случило?

Определено съм се сблъсквала с отхвърляне, цензура и саботаж. Била съм в затвор, отказвали са ми визи, претърпявала съм депортации и забрани, изправяла съм се срещу влиятелни правителства, които не желаят филмите ми да достигнат до широка публика. Особено когато става въпрос за конфликта между Палестина и Израел, светът се разделя на две. Подобен е и случаят с прокси конфликта в Сирия, където участници и наблюдатели заемат и изразяват доста бурни позиции. Но най-ясният пример за продължително напрежение около мой филм може би е случаят с „LIFE IS WAITING: referendum and resistance in South Sahara.”

Правителството на Мароко е много агресивно, когато става въпрос за контрол върху историята около окупацията им на Западна Сахара, заради което множество филмови фестивали, организации и университети бяха изнудвани и принудени да отменят вече планирани прожекции на филма. Мароканското правителство заплаши, че ще оттегли финансирането на факултетите, които се занимават с изследване на Близкия Изток, и ще спре да финансира организациите, които са излъчили филма. Понякога заплахите идваха и от други държави, които подкрепят мароканското правителство. Но някои от фестивалите не бяха възпрепятствани и излъчиха филма, изправяйки се срещу натиска и възможността да бъдат отменени. Въпреки това, което се случи, аз продължих да бъда ангажирана с разпространението на мирната борба на Сахравите за свобода на волята и винаги се радвам, когато получа обратна връзка от някой зрител, който ми споделя, че никога не е чувал за Западна Сахара, но е разбрал за съществуването ѝ, гледайки филма ми. Но всичко това изисква търпение, гъвкавост и постоянство. Нужна е невероятна воля, за да не се откажеш!

Вашите филми са заснети на много различни места по света. Как се справяте с този „живот на пътя“. Имате ли свое място, където се връщате, след като приключите някой проект?

През последните 20 години бях постоянно на път и водих доста номадски начин на живот, без никога да създам истински дом. Харесва ми да документирам културните различия, заради което съм живяла навсякъде по света. Но заради пандемията бях под карантина в Саудитска Арабия за близо година. Това беше най-продължителният ми престой в една държава, откакто бях на 19 години, когато започнах своето пътуване. Всъщност този начин на уседнал и дисциплиниран живот ми харесва. За първи път имах възможността да тренирам и станах начинаещ триатлонист — нещо, което нямаше как да направя, ако пътувах и снимах през цялото време. За да поддържаш мозъка си жизнен, е нужно силно и здраво тяло. Времето, което прекарах под карантина, предизвика смяна на парадигмата и личното ми преосмисляне на живота.

Сега дори възнамерявам да предприема по-уседнал начин на живот — по-опростен, с по-малко вредни емисии, по-осъзнат. Някои от последните ми филми се фокусират върху агроекология, органично фермерство и хранителна справедливост. Бих искала сама да опитам да обработвам земята, затова съм обмисляла да се върна обратно в родната си страна Бразилия, където да започна фермерски проект, който би ми позволил това. Но кой знае? Бъдещето винаги е несигурно, може би бих успяла да съчетавам уседналия начин на живот с номадството и да живея по-малко забързано.

Имате ли мечтана локация или конкретен проблем, който искате да документирате, но знаете, че би било невъзможно или твърде опасно?

Няма конкретни локации, където мечтая да снимам. Старая се да бъда отворена за възможностите, вместо да се ограничавам с предварително изготвени планове. Въпреки това знам, че има места, които не бих могла да посетя отново и които няма да имам възможност да документирам в бъдеще. Кашмир и Палестина са примери за такива места, които чувствам близки. Но всички знаем, че Индия и Израел имат изключително строги рестрикции в контрола си над движението на хора, както и ограничения на лица, които не одобряват тяхната политика. Това дали ще имам шанс да снимам филм в Западен Банк или Кашмир зависи от края на израелските и индийските окупации. Дали ще доживея да го видя? Нямам представа.

Светът е пълен с проблеми, за които е нужна незабавна реакция, кои са най-неотложните според Вас?

Много често тази промяна започва от собственото ни обкръжение, а проблемите са различни в зависимост от това къде живеем. Разбира се, има общи предизвикателства, пред които всички ние се изправяме: екологичното разрушение, промените в климата, спекулирането с войната, държавния тероризъм, неравенството. Вярвам, че човек трябва да търси взаимовръзката между нещата. Често може да започнем от един-единствен проблем или местен проблем, но колкото повече научаваме, толкова повече осъзнаваме, че тези проблеми са свързани с много общочовешки теми. Не правя филми за други държави, за да показвам на хората екзотични места по света, а за да задълбоча чувството ни за солидарност и да напомня, че сме свързани в борбата за справедливост, защото тя не познава граници, дори континентални.

Можете ли да ни разкажете повече за „креативната съпротива“ — описана от Вас като инструмента на артистите за създаване на един по-справедлив и мирен свят.

Често разсъждаваме доста ограничено относно политиката: като за избори, за решения, взети от държавни глави, или формални протестни движения. Но това, което научих покрай пътуванията си, е, че в различните общества хората се обвързват с политиката по много различни начини — чрез музика и изкуство, мода и танци, чрез общи градински пространства и интернационални фестивали. Има безброй начини да бъдеш политически ангажиран. Когато говоря за „креативна съпротива“, се надявам да разширя представата ни за политиката и възможностите за обществена ангажираност. Няма един-единствен начин да се включиш. Всички бихме могли да допринесем по различен начин в зависимост от собствените си умения и интереси.

Според Вас кога бездействието се превръща в активизъм?

Според мен ключовият момент е, когато човек се присъедини към група от хора. Няма лошо да публикуваме това, което ни е афектирало, в социалните медии, но нещата се променят тогава, когато се съберем заедно, когато се включим в съвместни проекти и осъзнаем какво е възможно, ако действаме колективно. Много е важно да преминем отвъд натискането на бутон „харесвам“, „тъжен съм“ или „ядосан съм“ в социалните медии. Нужно е да бъдем по-самоинициативни.

Научихме, че сама финансирате всички Ваши проекти. Мислите ли, че това Ви помага да покажете своята различна гледна точка — без ограниченията, с които други кинорежисьори се сблъскват, когато работят с брандове и спонсори?

Това да бъда кинорежисьор се осмисля от моята независимост, тъй като темите, които съм избрала, са конфронтиращи, политически рисковани и периферни. Те не попадат в радара на комерсиалните медии, затова и рядко има рекламен интерес към тях. Не виждам как бих оцеляла, ако трябваше да набирам средства за филмите си, посветени на обикновените хора. Обвързвам се с комерсиални дейности, само за да печеля пари, и държа филмите си настрана от комерсиализма и политическите концесии.

Но дори да можеш сам да продуцираш филма си — което все повече независими кинорежисьори са способни да направят благодарение на изгодните дигитални камери и прецизни програми за обработка, които могат да бъдат свалени на всеки лаптоп — отново ще се наложи да се занимаваш с дистрибуцията и всички въпроси относно това как филмът ти ще достигне до зрителите. Човек трябва да бъде независим, когато издава и разпространява филмите си. Да направиш филм е само 10% от работата. Истинската работа започва тогава, когато филмът е вече готов, и много режисьори не мислят за това или не го осъзнават. Но няма смисъл да правиш филм, ако не си готов да положиш тройно по-голямо усилие, за да го разпространиш и излъчиш.

Платформи като Netflix предлагат доста полудокументални филми, предназначени за широката публика, които често представят противоречиви теми и подвеждаща информация. Какво мислите за тази тенденция?

Има филми, използващи драматични похвати, които са доста прецизно и добре направени. Както казвате, има и други, които са подвеждащи. Но аз не смятам, че това е проблем, свързан единствено с полудокументалните филми. Всеки филм показва различна гледна точка и независимо дали е документален, или историята е напълно измислена, той може да бъде направен по такъв начин, че да хвърля светлина върху трудни за приемане истини, или по начин, който ги прикрива и избягва. Всички артисти трябва да се справят с това и

През 2020 пътуването стана по-трудно от всякога — как според Вас можем да проявим солидарност, когато е невъзможно да отидем някъде и лично да помогнем?

Смятам, че пандемията ни сблъсква с предизвикателства, но също така ни дава възможност да превърнем минусите в плюсове. Що се отнася до моята работа, трябваше да се справя със закриването на фестивали и отменянето на премиери, но се опитах да превърна тези обстоятелства в нещо позитивно, като излъчвах премиери на филми и провеждах Q&A сесии онлайн. Понякога тези виртуални събития достигат до много по-широка публика, отколкото един фестивал на живо, така че успях да взема най-доброто от този предизвикателен период. Филмът ми „K2 AND THE INVISIBLE FOOTMEN” беше гледан от повече от 200 хиляди души онлайн! Трудно е да постигнеш същото на живо. Осъзнах, че имаме нужда от комбинация между онлайн и офлайн събития, за да можем да достигнем до възможно най-много хора и да имаме по-голямо въздействие. Аз просто продължавам напред, като се адаптирам към обстоятелствата и правя всичко по силите си въпреки ограниченията.

Според Вас какво е бъдещето на активизма?

Хората трябва да бъдат отговорни за разрешаването на проблемите около нас. Опитвам се да намеря разнообразие от вдъхновяващи примери и се надявам, че хората ще видят неща, които ще резонират с тях и ще ги мотивират да действат. Да, искаме да задълбочим познанията си за глобалните проблеми, но не трябва да забравяме, че не е нужно да имаме всички отговори, за да започнем да действаме в името на позитивната промяна. Въпросът е да правиш нещо, а не да се парализираш и да бездействаш. Дългото пътешествие винаги започва с първата крачка.

Върху какво работите в момента и какви са бъдещите Ви планове?

Имаме много филми, които все още са в пост-продукция, включително “EXISTENCE IS RESISTANCE: The Sami in Russia” и “THE SAMI SONG OF SURVIVAL: indigenous activism on the northern frontier”. Имаме и друг предстоящ филм за екофеминизма в Гвинея Бисау, както и серия от кадри от Малави. Също така наскоро заснех материал за климатичните предизвикателства тук в Саудитска Арабия. Извън киното продължавам да съм много активна в работата си с фондацията Cultures of Resistance Network, която непрестанно подпомага малки организации. Така че нямам свободна секунда, постоянно се занимавам с нещо. Но се надявам, че ще мога да премина към фермерството, с което да вдъхновя младите хора да отворят очите си за важните неща в живота: земята, прехраната, здравето и благополучието. Мисля, че имаме нужда да се върнем към корените си.

Вместо да станем по-умни, станахме по-деструктивни и саморазрушителни — до такава степен, че започнахме да ядем отровна храна и да поддържаме едно изкуствено и роботизирано съществуване. Коронавирусът отвори очите ни — не се нуждаем от толкова много. Можем да опростим живота и да се отървем от всичко ненужно. Това е, от което Майката Природа се нуждае — хора с по-малки амбиции, които се фокусират върху едно съществуване с по-малко вредни емисии, за да може светът да оцелее. Много от нас живеят вреден, обременяващ земята живот. Повече от всякога имаме нужда да преосмисляме, опростяваме, рециклираме и преоткриваме, ако се надяваме, че ще преодолеем лудостта на капитализма, която ни погребва живи.

Публикувано 18.12.2020