Kрасота в невидимостта,
флуидност в идентичността

Илюстрация на Ивайло Недков

Кариерата на Елица Коева е посветена на изкуството, архитектурата и медиите, както и на нуждата да изследва връзката между тях. Говорим за културните различия между Изтока и Запада, бъдещето на градското пространство и социалната отговорност, която съвременното изкуство носи.

Разкажете ни малко за себе си.

Родена и отраснала съм в Пловдив, България. Вярвам, че самият град е оформил идентичността ми до голяма степен и силно е повлиял на начина, по който тълкувам реалността. Целият балкански регион е много комплексен и културно обременен, с богата и древна история. Смятам, че има невероятен творчески потенциал. Родена съм в ерата на социализма, която беше една ера на желания за притежание на обекти — желания, които не могат да бъдат задоволени от социалистическата икономика. Чуждестранни каталози като Некерман от Западна Германия се предаваха от ръка на ръка и въпреки че всъщност не се използваха за пазаруване, служеха за ключалка, през която да надникнеш към консуматорското общество на Европа. Мисля, че тези желания и чувство за липса са дълбоко вкоренени в психиката на моето поколение. С разпадането на Съветския Сюъз България премина през труден период на трансформация към капитализъм. Разрушените комунистически паметници се превърнаха в символ на колективна травма, но без кой знае каква концепция или план за това как могат да бъдат интегрирани в съвременното пространство. Мисля, че тази емоционалност засили моя неутолим интерес към медиите, градската среда и визуалните изкуства.

Завърших бакалавър в УНСС, София. Същевременно получих и квалификация в сферата на международните отношения от СУ “Климент Охридски”. След завършването над четири години работих във Fame Cards Media, където ръководех проект, засягащ различни социални проблеми. Основната цел беше подпомагането на граждански организации в предаването на посланията им. По това време Fame Cards беше отговорен представител на ACT (Advertising Community Together) за България. Работата си с тях и постоянното участие в проекти — както и посещението на лекции с представители на неправителствени организации по най-различни теми — със сигурност са обогатили начина, по който възприемам визуалните изкуства и влиянието на медиите.

След това се преместих в Япония, където бях изследовател във филмовата лаборатория в университета в Киото. Завърших магистратура по информационни науки от университета в Токио. За своята магистърска теза, наречена Различно пространство: Глобализираща архитектурна фирма в съвременен Китай, изследвах дизайнерските практики на млади китайски архитекти (MAD Architects) и начините, по които концептуализират градското пространство. Целта на моя анализ, базиран на етнографска теренна работа в Пекин, беше да установи дали MAD биха могли са служат за мост между източното и западното разбиране за пространство, както и да се опита да представи града на бъдещето, като създаде по-напреднала “oбживяна” среда чрез древни китайски пространствени похвати.

Защо Азия, какво доведе до този избор?

От много години следя японско, китайско и южнокорейско кино, чиито визуални тенденции в момента биват инкорпорирани в западните филми. Именно по този начин усетих разликата в културните кодове на източните и западните общества. Почувствах тази едва загатната чувствителност, която оставя много на въображението, като в същото време помага да видим света в повече детайл. Интересувах се и от дзен-философия и медитация, съответно исках да ги опозная на място. Врявам, че това е единственият начин една култура да бъде разбрана: да я видиш и изживееш отвътре. По някакъв начин бях по-силно привлечена от Япония, а и получих стипендия от японското правителство, която ми помогна да последвам мечтата си.

С какво точно се занимавате в момента?

След като се дипломирах от университета в Токио, стажувах и работих на проектна база в различни фирми и институции за изкуство и архитектура: OMA, Arata Isozaki & Associates, Junya Ishigami + Associates и музея за съвременно изкуство в Токио (MOT). В ОМА получих възможността да работя като асистент-редактор за “Elements of Architecture” (Harvard Graduate School of Design и АМО/ОМА) и бях част от екипа на Fundamentals на 14-тото биенале във Венеция. По време на стажа ми в Arata Isozaki & Associates, участвах в измислянето и дизайна на ISOZAKI Arata: SOLARIS Exhibition в ICC в Токио. При Junya Ishigami работих като редактор на предстоящия му монограф. Колкото до стажа ми в МОТ: той приключи този април. Беше доста вълнуваща година, през която се занимавах с изложбите Oscar Niemeyer: The Man Who Built Brasilia и Yoko Ono: From My Window. Имах възможността да направя дизайна на някои от визуалните материали, както и да допринеса с изследвания по дадените теми. Направих и няколко портретни снимки на г-жа Оно. Освен това помагам на една японска фирма за творчески консултации с различни техни проекти и отговарях за ребрандирането им, създавайки профил на компанията им съвместно с други творци.

В същото време се опитвам да се занимавам и със собствените си изследвания и практика (която съчетава изящни изкуства, медии и архитектура). Фокусът на изследванията ми, провокиран от живота в Токио, е върху създаването на виртуално пространство и различните начини, по които то подсилва физическото такова, и как динамиката на взаимодействието им оформя възприятията ни, водейки до появата на непознати сензорни апарати.

Били сте част от екипа на музея за съвременно изкуство в Токио. Какво представлява работата в подобна обстановка?

Беше забавно и много ми хареса. Любопитно ми беше какво е да работиш в музей за съвременно изкуство.

Личният ми опит в МОТ може да се сравни с това да бъдеш в някаква страна на чудесата. Има много свобода и никога не усещаш правителствените органи, сякаш е малко по Оруел. Освен това има и много “вратички”. И ОМА е нещо подобно: институция сам по себе си.

Живели сте на много места: бихте ли ги изброили? Кое беше най-подходящото за Вас и кое — обратното?

Не са чак толкова много: Пловдив, София, Сендбанкс в Обединеното Кралство, Киото, Токио, Пекин и Ротердам. Първата ми среща с Япония и културата й беше в Киото. Нямах представа колко предубеждения и стереотипи съществуват у мен. В този смисъл, процесът на деконструиране на мисли и идеи беше дълъг, предизвиквайки собствените ми ограничения. В Киото бях силно повлияна от японските пространствени практики. Градът е пълен с храмове, параклиси, стари къщи, малки градини и, разбира се, нова архитектура. Въпреки това, на пръв поглед тази красота убягва на западния ум, тъй като й липсва солидност. След това разбрах, че красотата е именно в тази невидимост, докато на Запад всичко е базирано на материалността. Както казва архитектът Кишо Курокава: японската традиция и философия са считани за невидими, докато европейският начин на мислене е основан на материалната цивилизация (видими традиции).

Второто ми трансформиращо изживяване беше по времето, когато извършвах теренна работа в Пекин. След няколко години в много изискана, рафинирана, но и отчуждена среда, бях потопена в много тактилна, стимулираща и “човешка” такава, направена от твърди материали. Тогава отново се запитах какво точно значи да бъдеш човек. Япония танцува по ръба на пост-хуманното, а Китай все още е “необработен”, но емоционално категоричен. Самото вървене из старите тесни улички на Пекин ме правеше щастлива. Там започнах да се интересувам от връзката между тялото и ума, както и от факта, че

Станах свидетел и на толкова бързо случващо се градско развитие, че ако не бъде документирано, никой няма да и да си спомни за пейзажите, които скоро няма да съществуват. Процес, който е налице из цял Китай, много добре отразен във филмите на Цзя Чжанке.

И последно: когато посетих архитектурното биенале във Венеция преди две години, бях възхитена от слънчевата светлина, чувството за свобода, от целия облик на града, съставен от архитектурни и флорални елементи. Именно там изпитах силна нужда да се прибера у дома и да прекарам известно време на местата, от които идвам, да ходя боса, да ям домашна храна, да играя с кучето на родителите си и т.н. Удоволствието от това да бъдеш жив.

Kолкото до това къде съм се чувствала най на място, ще използвам следния цитат, на който попаднах: “кога умението да избягаш се превръща в неумение да принадлежиш.” До някаква степен се чувствам чужденец където и да отида, дори в Пловдив — мястото, което възприемам като дом. От друга страна, се чувствам у дома си навсякъде.Това е една по-широка перспектива, прескачаща пространствените и културни ограничения, състояща се в това да живееш в състояние на изменено съзнание. Както казва мой приятел “знаеш, че всичко е илюзия.”

Как животът и работата в Европа се различават от тези в Азия? Имахте ли някакъв период на нагаждане, когато отидохте там за пръв път?

Трудно е да се каже. Първо, животът в Европа не е един и същ в различните й части, а и самата Азия е много разнообразна. Мога да говоря единствено спрямо наблюденията си върху Киото, Токио, Пекин и отчасти Сеул и Хонг Конг. Ако мога да си позволя тежестта на обобщението: Aзия е силно ориентирана към работохолизма, с много малко време, отделяно за удоволствия, пътувания, социални или семейни занимания, по-слабо индивидуалистична е, компаниите имат закостенели структури, вертикална йерархия, бавни процеси за вземане на решения, споделени отговорности и т.н. В Япония работата е благодетел. Компанията, за която работиш, малко или много те “притежава”. Докато в Европа по-скоро има добър баланс между личния и професионалния живот, oрганизационните структури са по-равнинни, постиженията се основават на представянето, а и културата е по-състезателна и индивидуалистична. Също така, публичното пространство в Азия е почти несъществуващо и може да бъде открито единствено що се отнася до улиците. В Европа то също изчезва все по-бързо, но все още разполагаме с лукса на площада, улицата, терасата или парка.

Работили сте по множество интересни проекти, кой е любимият Ви?

Работата ми на терен в Пекин и тази за Арата Исозаки. Пекин за мен е много специален, по някакъв начин ми напомня за дома. Oбичах да се наслаждавам на покривите и на всекидневния живот по тесните улици, който толкова ми напомня за безгрижието на детството. Бих могла и да проследя китайските влияния, дошли в България: от архитектурата, до храната. И двете държави са били под комунистически режим. Мога да съотнеса себе си към много от процесите, които се наблюдават и там, както и към поколението “изгубено в превода” — това на родителите ни.

Колкото до Арата Исозаки: той е много важна фигура за културата не само в Япония, но и в световен мащаб. Той е архитект, артист, мислител и силна личност. Имах късмета да бъда близо до него и активно да черпя вдъхновение от неуморния му ум, който е по-млад и “наясно” от този на повечето ми познати.

Какво е популярно сега в света на изкуството, накъде отива всичко?

Вярвам, че е отговорност на артиста да разкрие скритото от хегемонния ред, както и да превърне невидимото във видимо, правейки го публично; като тук перифразирам Шантал Муф.

Новите дигитални технологии и социалните медии улеснява разпространението на консуматорското поведение из всички сфери, включително в изкуството и академичния свят. Но също така вярвам, че на изкуството е възложена задачата да “прокара присъствие”, да възвърне публичното пространство, което изчезва от града, бивайки приватизирано, превръщано в охраняеми зони и т.н.

в съгласие с идеята на Йозеф Бойс за “социална скулптура/социална архитектура”, проправяща път за интегрирането на изкуството във всекидневния живот.

Kакви са хобитата Ви?

За жалост, не ми остава особено много време за хобита. Или обратното — хобитата ми са част от моята работа, така че ако искам да имам такива, трябва да си намеря нови. Снимам, но не се считам за фотограф. Използвам фотографията, за да споделям идеи и да документирам процеси: градски, провинциални, всякакви. Също така, самият фотоапарат вижда нещата по различен начин и често го оставям да допълни моята концепция. Този подход е основан на музикалните теории (случайни действия) на Джон Кейдж и на инкубационните процеси на Арата Исозаки. През последните години натрупах много визуална информация, която става и част от изкуството ми.

Интересувам се и от звука, по-точно от градските шумове, които се променят във всеки момент. В момента фокусът ми е върху човешкото тяло, движението му, сензорния апарат, така че би ми било любопитно да се занимавам с експериментален танц. Понякога медитирам и практикувам йога, но това, което ме прави истински щастлива, е да карам колело, да бъда сред природата и да съм потопена във вода. Японските онсени (горещи извори) напълно промениха връзката ми с водата. Сега вече знам, че това е по-добрият начин за oтмора и на духа, и на тялото.

Наскоро сте приета в Royal College of Art в Лондон, както и в Харвард. Бихте ли споделили повече за това?

Случи се като естествено продължение на изследванията и oпита ми. Избрала съм пътеката на артист-мислител, използвайки експериментална изследователска методология, която е в тон с идеята на двете програми. След работата между академичната и лична практика, както и между различните сфери, почувствах, че това трябва да е професионалната ми посока. Интересувам се именно от това “между” и невъзможността да принадлежиш към конкретна дисциплина. А и

Какво следва?

С нетърпение ще навляза още по-дълбоко в изследването си, което поставя нови въпроси върху ролята на изкуството в градските пространства, тъй като те са наситени с информационните технологии и произвеждат излишество от бързо променящи се образи. Проектът ми изучава изменянето на възприятията от виртуално подобрената градска среда, наблюдавайки ролята на изкуството, дигиталните технологии и града във взаимносвързаното им конструиране на субективност. Силно се надявам, че ще успея да допринеса за обществото по някакъв начин.

Публикувано 17.06.2015