Изкуството да избягаш

Димитър Караниколов е архитект, който разработва игри и мобилни приложения, и също така се занимава с фотография. След седем години в Лондон, в момента той отново живее в София.

Занимавате се с доста неща: разкажете ни за работата си.

Имам архитектурно образование, но се занимавам предимно с архитектурни визуализации. Никога не съм специализирал или учил точно това, просто така се случи — архитектурата като професия ми се стори прекалено твърда материя и свързана с много инженерни специалности. Аз сякаш избягах от реалността, правейки виртуална архитектура под формата на визуализации. Още от студент втори курс се занимавам с това на свободна практика.

Как решихте да кандидатствате архитектура?

Честно казано, винаги ми се е занимавало с илюстрации, от малък рисувам какво ли не. Не събрах смелост да кандидатствам в Академията и реших, че архитектурата е може би най-логичното нещо. Но винаги съм си представял, че тя е много по-креативна индустрия, така че като цяло съм разочарован. Когато човек е студент, особено в по-малка държава, той си представя, че някъде по света има някое страхотно студио, където той ще бъде супер креативен и ще прави невероятни проекти. Когато отидеш и се докоснеш до тези големи студия, виждаш, че до голяма степен всичко това е бизнес и пари, една матрица, в която си малко болтче.

Как се разви опитът Ви в архитектурата чисто като образование, къде сте учили?

Завърших УАСГ през 2002-ра година, като последните четири години почти не стъпвах в този университет, признавам, без да съм горд с това. Някак го завърших напук, правейки доста нестандартни проекти, които са в разрез с общите тенденции там. Спомням си, че по това време оценката се намаляваше, ако проектът е направен на компютър — не се гледаше с добро око на по-модерните технологии. След като завърших, направи стаж в едно експериментално студио в Ротердам, където правихме т.нар. кинетична архитектура – сгради, които са с датчици и се движат и реагират на емоциите на обитателите, доста интересна тема. Студиото е на един преподавател от Делфт — Kaс Остерхаус.

След това се върнах в България, известно време правех компютърни игри и през 2004-та година заминах за Лондон, където веднага започнах работа в едно от най-големите и корпоративни архитектурни студия Foster & Partners, като за мен това преживяване е най-близкото до това да бъдеш в казарма. Над всеки новодошъл има т.нар job captain, младши съдружник, съдружник, старши съдружник: просто една военна структура със страшно силна йерархия. Даде ми много като опит и контакти, но просто работата в такава среда не беше за мен и така реших да създам собствено студио.

Били сте в студио с много хора, след което отваряте свое. Има ли разлика между това да работиш в голяма структура и в независима и по-свободна?

Плюсът е, че разполагаш с времето си и с живота си — особено когато проектите ти са краткосрочни и имаш някакви по-големи паузи между тях, в които можеш да пътуваш. Минусът е, че реално нямаш работно време. Много често клиентът праща неща в петък вечерта, които трябва да са готови в понеделник. Работи се през нощта, работи се през уикенда. Когато работиш за себе си, ти си винаги на разположение и не можеш да изключиш съзнанието си в шест часа и да отидеш да пиеш бира. Работата приключва тогава, когато си я свършил и клиентът е доволен. Лично за мен, това да разполагам с времето си ме прави много по-креативен. Аз предпочитам да работя късно вечер или през нощта, когато спират имейлите от клиенти с коментари — тогава всъщност можеш да се фокусираш върху същинската работа.

Oт Лондон се връщате в София, от по-голямо студио започвате работа в по-малко. Kак Ви се отразиха тези промени?

В Лондон прекарах седем години.

Има един синдром на хората, които са работили, учили или просто живели в чужбина дълго: те не са нито риба, нито рак. Не се чувстват добре нито на едното, нито на другото място. На мен лично животът в Лондон ми беше дошъл твърде много и дори по едно време имах намерение да отида в къща в Родопите, където да живея и да работя. Истината е, че специално това, с което се занимаваме в момента, може да бъде вършено изцяло онлайн. Няма абсолютно никакво значение къде си. За мен беше логично да се върна в България и това, което връщането ми даде, е че аз освободих голям ресурс от времето си да правя други неща. Иначе бях изцяло в матрица – в Лондон губиш много часове в пътуване, докато тук имам време и за другo извън дневната ми работа. Опитах се да правя интериорен дизайн, фотография, инсталации, неща, които ми носят удоволствие, а не просто пари.

Разкажете ни за своите пътувания. Кое е мястото, което Ви е впечатлило най-много?

Пътуването за мен е просто бягство от рутината и от стандартните неща. Хубаво е да имам резервиран полет за след няколко месеца, това ми помага да не полудея – да знам, че след известно време ще избягам нанякъде. Работата ми позволява да имам плаващо време. Едно от последните места, където бях, е Монголия и то в най-ненаселената западна част, близо до границата с Казахстан и Китай. Там прекарах известно време, живеейки с местни номади, голяма част от които не бяха имали досег с човек от Западния свят. Беше наистина автентично преживяване. Всъщност тези хора са открили устойчив начин на живот още преди 2000 години и продължават да живеят по този начин. Те нямат концепция за пари, за собственост на земя, за време.

Може да отидеш да построиш къща, където искаш, примерно на някое езеро. Ако ти си там, значи тази земя е твоя. Земята е толкова много, че никой не се интересува на кого точно принадлежи тя. Живях две седмици там без да използвам телефона си и бях супер щастлив.

Какъв беше поводът да посетите Монголия?

Уъркшоп, организиран от един най-известните травъл фотографи — Тимъти Алън. Работил е по продукцията на BBC The Human Planet — анторопософски поглед към най-интересните племена на земята. Уъркшопът беше фотографски, експедиция в западна Монголия, където срещнахме и снимахме много интересни хора. Хранят се само с месо, пият само чай с мляко, всяко семейство живее в юрта, която се мести шест пъти в годината. Зимата отиват високо в планината, защото там има по-силен вятър, който издухва снега и животните им има с какво да се хранят. По цял свят хората слизат ниско през зимата, а те се качват нависоко. Все още ловуват лисици с помощта на орли — истинска традиция, която се спазва, а не съществува само за документалните филми. Местните хора са много лъчезарни гостоприемни, контактът с тях беше страхотен.

Можете ли да разкажете за интереса Ви към игрите: преди сте се занимавали с компютърни игри, сега с мобилни приложения.

Това е едно странично хоби, което от хоби се превърна в сериозна задача, която постепенно погълна много време и усилия. Деля офис с приятел, който се занимава с уеб и интерактивен дизайн. И си казахме “ти се занимаваш с 2d лейаути и интерфейс, а аз с 3d — защо не направим нещо заедно”. И логично беше това да бъде мобилно приложение. От доста години имах идея да направя модерна версия на 8-битовата игра Super Artilery. Това е “turn-based” игра, в която играчите се стрелят с малки танкове. И понеже технологията днес е достатъчно развита, всеки телефон има GPS — т.е. знае къде се намира и накъде сочи, за първи път имаме възможност да направим подобна игра, на абсолютно различно ниво. Играта се казва Hit Me If You Can и в нея двама души намиращи се в различни части на света насочват телефона си един към друг и изстрелват миниатюрни ракетки с боя — това е като един интергалактически пейнтбол.

Архитектура, компютърни игри, мобилни приложения: какво е общото между трите и от какъв е водещият принцип за Вас?

Красивите визии. Всичко за мен е въпрос на това. В архитектурата съм специализирал да правя красиви визии за сгради, които ще бъдат построени в бъдеще. Това, което правим е реклама в архитектурата. Опитваме се да “гримираме” една сграда, да я представим в най-добрата й светлина. Тaка че това, което правя,всъщност са дигитални рисунки. Фотографията до голяма степен също е нещо подобно: всичко е въпрос на цвят и композиция и създаване на красива визия.

В момента фотографията е по-скоро Ваше хоби. Има ли осезаема разлика, когато се занимаваш с нещо като хоби и като професия?

За мен фотографията не е сложна наука — ако имаш техника, която е ок, имаш базови познания и си на място, което е много интересно, няма как да не направиш някаква хубава снимка. Още повече ако направиш 15 хиляди снимки на това място.

Също така, нямам свян да ретуширам снимките. Някои фотографи не обичат да пипат нищо, което са направили, аз нямам против. Всъщност нямам и претенция да бъда фотограф, дори “аматьор фотограф” е силно изказване за това, което правя. За мен е интересно да експериментирам и нямам конкретна тема — обичам да снимам всичко и няма значение дали снимам с професионален апарат, телефон или аналогов.

Какво следва?

По принцип при мен има тенденция от виртуалното към реалното, дори от дигиталното към аналоговото. Като студент имах нужда да избягам от средата и затова се засилих да правя визуализации, игри и виртуални реалности. Постепенно започнаха да ме интересуват, може би с възрастта, неща, които са реални, които можеш да пипнеш. Скоро направих своя първи интериор, едно ателие, имам и проект за създаване на мебели. Сега ми харесва все повече да се занимавам с реална материалност на обемите и формите. За мен тенденцията е в движението към реалното. Бих искал да правя повече неща, които са по-близко до природата и материята.

Публикувано 12.08.2015